🚫Тодоров вече не ме обича.
Вчера телефонът позвънява. Гледам-непознат номер. Вдигам. Пускат ми класика. Веднага осъзнавам, че всеки момент ще ме свържат с Тодоров от „С.*****“ – колекторска фирма за събиране на вземания. Подготвям се психически. Чакам.
Спокойната музика продължава да е в пълен контраст с моментното ми настроение. Тишина. „Тодоров съм, Димитрова!“. „Здравейте, казвам аз, познах Ви!“ Тъкмо да понеча да го питам как е, същият ме изпреварва: „За задължението Ви звъня, още няма плащане!“.
Гласът му звучи като този на Бойко Борисов преди да отреже лента при откриване на нова магистрала- тежък, приповдигнат и респектиращ, с мутренско, но пък приятно звучене. Обяснявам на Тодоров не за пръв път, че задължение не признавам и плащане няма да има. Съветвам го да ме съди, за да уредим отношенията си по законен път, като хора дето се казва. Това предложение, между другото, важи отпреди три-четири години. Все още не се приема.
„Вие, пита, как ще обясните на Вашите родители в съдебно заседание, че не дължите сумата от 925 лв.?“. Мълча в недоумение, моля за уточнение. „Димитрова, образовайте се малко юридически, не знаете ли, че Вашите родители ще УНАСЛЕДЯТ задължението Ви“. Избухвам в смях. При това на глас. Тодоров прекъсва щастието ми: „Смешно ли Ви е, Димитрова????“. Питам го това някаква косвена заплаха с убийство ли е? Сега той е в недоумение. Допълвам: „Питам Ви, Тодоров, щом говорим за наследство, значи вещаете смъртта ми, така ли е? При това вероятно скоро трябва да се готвя за Отвъдното, щом ще ме наследяват родителите, а не както е обичайно в живота- аз да наследя тях?!“. Докато насрещният навярно разсъждава, насочвам мисълта си в наследственоправен аспект. Излиза, че Тодоров е сигурен, че законни наследници на задълженията ми ще са моите родители. Сиреч, изключва да имам деца, брак. (бел.моя: те наследват преди родителите, изключват ги). Заключвам вратата и правя оглед на стаята. Ще се мре! Скоро!
Замълчавам в очакване да чуя нещо за съдбата си. Уверява ме, че грешно съм разбрала. Успокоявам се- ще живея. Щом ще живея, имам право да знам. Предлагам да ме информира защо ежеседмично ме притеснява телефонно вместо да заведе иск срещу мен. Аргументирам се с два алтернативни варианта: Или няма съдебно основание или е безкрайно влюбен в гласа ми. Не се приема. Малка съм била да говоря с този тон и по този начин. „…Което не Ви пречи да ме тормозите непрекъснато“, допълвам аз. Сигурен е, че това не е тормоз. Разсъждавам на глас, че навярно е любов.
Казвам му, че имам работа и че ми е приятно да се чуваме. За коректност му съобщавам, че съм пуснала сигнал до Прокуратурата, както й жалба до Комисия за защита на личните данни. И ако желае, мога да му пусна копие по мейл, за да се запознае със съдържанието им. Тъкмо комуникацията ни ще прерастне в писмена, за по-рамантично. Последното констатирам само наум. Инструктира ме с адреса си, електронния имам предвид. Пратих му мейл с документите, след което телефонът отново позвъня. Вълнение. Пак музика. Този път по-кратка и сякаш по-мелодична.
Пак е Тодоров. Вече тонът му е по-топъл, по-приятен. Като че ли му влезнах под кожата на този Тодоров. Поласках се. Скришом. Иска да се видим, да уредим нещата, пита ме дали уча. Стил съм имала. Разчувствах се. Та искам да ви питам- има ли телефонна любов или да не вярвам ?!?
Автор: адв. Михаела Димитрова
